Либия е страната, която се намира на първо място в Африка по доказани залежи на петрол и на пето място по такива на природен газ. При това, либийският петрол е от вида лек и „сладък“ (т.е. той с по-малка плътност и по-малко количество сяра), което го прави по-евтин за добиване, преработване и транспортиране.

Когато говорим за петрол и за кореспондиращата с него инфраструктура, вниманието се насочва към Киренайка (Източна Либия). В тази част на страната се намират повече от половината от нейните петролни залежи, 80% от рафинериите и някои от най-натоварените терминали за експорт (в рамките на т.нар. либийски „петролен полумесец“ – верига от крайбрежни портове, към които отиват петроло- и газопроводи от вътрешността на страната – между Триполитания и Киренайка, плюс други терминали до границата с Египет).

За да контролираш Либия обаче е необходимо нещо повече от това да владееш петролните и газови полета (разположени предимно във вътрешната част на страната) и терминалите за износ („накацали“ по крайбрежието на държавата). Петролът и терминалите са само първите два ключа, които отварят вратата към властта в бившата джамахирия. Другите два ключа са обаче са не по-малко важни. Те са Централната банка на Либия (ЦБЛ) и Националната петролна корпорация (НПК), без достъп върху които е трудно да се отключат защитните механизми на властовите порти на либийската държава.

През Централната банка на Либия минават плащанията за продажбата на природните ресурси. В обслужвани от нея сметки постъпват парите от петрола и природния газ. А когато бива правен опит ЦБЛ да бъде заобиколена, по примера на редица по-малки банки в източната част на страната, централната банка задейства защитните си механизми (например, ограничава отпускането на твърда валута към по-малките банки).

Но може би най-важното е, че ЦБЛ всъщност е и нещо като основния спонсор не само на международно-признатото правителство на Файез Сарадж, но и на местните милиции в Триполитания, които осигуряват сигурността му (например, тези от Зинтан и Мисрата). Изобщо интересен изглежда въпросът за реалната субординация в Либия, която има малко общо с официалната такава.

Затова и в известен смисъл ръководителят на Централната банка на Либия, Садик ал-Кабир, е една от най-важните и тежки фигури в страната, без която конструкцията на правителството на Сарадж много лесно може да се срути. Самият Садик ал-Кабир, който, поне в началото на промените в Либия, е бил свързан с местния клон на Мюсюлманско братство, става ръководител на банката благодарение на сегашния посланик на Либия в Турция.

Не по-маловажен е и случаят на Националната петролна корпорация, понеже тя е оторизираната компания, която има право да продава природните ресурси на страната. С този факт вече се сблъска другият амбициозен политически и военен субект в страната, ген. Халифа Хафтар, който се опита да дублира държавната петролна компания в контролираната от него източна част на страната (т.е. пробва да продава петрол през алтернативни компании), но бързо попадна под ударите на санкциите (въпреки че някои държави си затваряха очите за дейността на Хафтар).

Ако можем да обобщим, само Националната петролна корпорация има право да продава петрол и това може да става само чрез Централната банка на Либия. А сега нека добавим, че и двете – и Централната банка на Либия, и Националната петролна корпорация – са позиционирани в Триполи. В столицата на Либия се намират другите два ключа – след тези за петрола и терминалите, които гарантират контрола върху страната.

Това са част от причините за инициираната преди месец военна операция на Халифа Хафтар спрямо Триполи. Последният чудесно знае, че контролът върху петролните полета и терминалите за износ не са достатъчни, за да му гарантират властовите перспективи върху държавата.

Затова Хафтар ще се опита да сложи на масата за преговори с Файез Сарадж позициите на ръководителите на ЦБЛ и НПК (или пък ще пробва да предоговори техните политики). Той се е опитвал да прави това и друг път, но по-скоро без резултат. Сега обаче явно смята, че след една успешна кампания в началото на годината във Фeсан, където генералът временно установи контрол върху най-голямото петролно находище, Шарара, и при усилен натиск спрямо Триполи (този път не само политически, но и военен), то той ще има по-силни козове, с които да преговаря оттук насетне с Файез Сарадж.

Друг е въпросът обаче доколко Сарадж изобщо има контрол върху столицата и Триполитания. Т.е. налице е една голяма въпросителна върху това доколко той може да изпълни това, с което иначе може да се ангажира или да обещае при едни нови преговори с Халифа Хафтар. Легитимният министър-председател на страната има вид по-скоро на заложник на милициите в и около Триполи, които с всеки изминал ден, изглежда, че се еманципират от него. Само президентът на Йемен, Мансур Хади, изглежда като по-фигуративна персона на поста си спрямо Файез Сарадж в тази анти-класация.

Министър-председателят на Либия със сигурност не получи и международната подкрепа, която очакваше, когато Хафтар инициира военната си операция срещу Триполи (Съветът за сигурност на ООН не можа да излезе с категорично-единна позиция, понеже Франция и Русия де факто подкрепят военната офанзива на Хафтар).

А международният фактор е петият ключ, който трябва да бъде притежаван, ако човек иска достъп до властта в Либия. Както сочи опитът на Муамар Кадафи – каквото и да контролираш в рамките на държавата, т.е. и да имаш в своя собственост четири от петте ключа, то това може далеч да не бъде достатъчно.

Битката между Сарадж и Хафтар за петия ключ е не по-малко ожесточена, отколкото е тя за петрола, терминалите, банките и компаниите. И макар първият да е международно-признатия ръководител на либийското правителство, то изглежда така, че и дипломатическата инициатива – наред с политическата и военната – е на страната на втория. Понеже в средата на месец април Хафтар получи подкрепа за военната си акция срещу Триполи и от американския президент Доналд Тръмп, при налична такава вече от Владимир Путин. С това генералът не просто разшири кръга от държави, които така или иначе застават зад него (като Франция, ОАЕ, Египет и т.н), но и успя да събере двата крайни полюса – американския и руския.

Ако либийските порти и богатството, което стои зад тях, са ясни, то остава отворен въпросът с колко ключа в джоба ще се окаже накрая Халифа Хафтар.

Автор: Мартин Табаков

loading...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук